Когато вниманието не е нужда, а тест за чужди липси.
Има хора, които не търсят близост. Търсят публика. И ако не си част от аплодисментите, започваш да им пречиш, дори да не си направил нищо. Особено ако си жена, която не се свива. Особено ако си видима, без да се стараеш да бъдеш харесвана.
Колко е трудно да си до силна жена? А колко по-трудно е да си до такава жена, когато сам жадуваш вниманието на всички, а тя го получава просто като влезе в стаята.
Да не се изплашиш, когато тя влиза с повече самочувствие от батерия на Tesla. Да не се сринеш, когато тя мълчи, но цялата ѝ същност говори. Да не се опиташ да я срежеш, само защото не можеш да я задминеш. Просто присъствието ѝ те разголва.
И тогава не оставаш без думи. Оставаш без роля.
И понякога, дори да не е твоята жена, дори да не я искаш в леглото си, дори да е просто човек край теб, тя пак те кара да се чувстваш малък. Не защото те принизява, а защото не се свива, за да ти е удобно.
И какво правиш тогава?
Започваш да я наказваш тихо. Не с думи, а с отсъствие. Не я чуваш, когато говори. Гледаш през нея, когато е в стаята. Обръщаш внимание на всички други, само не и на нея. Нарочно забравяш да отговориш. Нарочно не питаш как е. Пускаш смешки в груповия чат, но не ѝ пишеш лично. Слушаш я, но никога не откликваш. Виждаш я, но я подминаваш.
Не че не ти пука. А точно защото ти пука. Но не можеш да понесеш, че някой може да бъде толкова цял, без да се нуждае от твоето одобрение.
И в цялата тази сцена изниква един лек въпрос: Защо толкова държиш да бъдеш забелязан от онези, от които не търсиш нищо?
Може би защото не ти трябва любов. Трябва ти публика. А хората, които не ти се възхищават, са ти най-ценните зрители, щом ги разколебаеш, значи още „го можеш“.
Само че, ето ти го парадокса: когато сцената е пълна - животът остава празен.
Не участвам в този театър. Аз излязох и затворих вратата тихо. - Халия
Няма коментари:
Публикуване на коментар