Мекотата не означава да се отказваш от собственото си място.
Понякога човек не губи части от себе си след едно голямо събитие или едно грешно решение. Това става постепенно, почти незабележимо, през малки корекции в поведението, които в началото изглеждат разумни и дори необходими. Някой ти е казвал, че си прекалено силна, че влизаш рязко в ситуациите, че реагираш бързо или че присъствието ти понякога измества останалите. Възможно е и сама да си видяла моменти, в които твоята категоричност е затруднявала отношенията ти, и да си решила, че искаш да бъдеш по-мека, по-търпелива и по-внимателна към човека срещу себе си. Започваш да изчакваш, да не настояваш веднага, да оставяш повече пространство на другия, да не казваш всичко, което виждаш и разбираш още в първия момент. Това е част от зрелостта, докато не прекрачиш една почти невидима граница и не започнеш да объркваш мекотата с отстъпването от собственото си място.
Защото има огромна разлика между това да омекотиш начина, по който заявяваш себе си, и постепенно да омекотиш самото заявяване. В първия случай вече не ти е необходимо да бъдеш остра, за да бъдеш чута, защото знаеш какво мислиш и го казваш спокойно. Във втория започваш предварително да намаляваш значението на собствените си желания, за да не притесняваш другия, да не изглеждаш прекалено настоятелна или да не създадеш конфликт. Именно там понякога започва едно трудно забележимо самоомаляване, при което отвън изглеждаш спокойна и разбираща, а отвътре все по-често остава усещането, че нещо важно за теб отново не е било казано.
Да бъдеш мека не означава да бъдеш неопределена, както и да бъдеш женствена не означава да се представяш за по-малко умна, отколкото си. Да оставиш свобода на другия не означава да скриеш собствените си желания, а отказът от агресивното настояване не означава да чакаш човекът срещу теб сам да се досети какво искаш. Спокойствието също няма нищо общо с престореното нехайство към неща, които имат значение за теб. Категоричността не е острота и точно това разграничение понякога губим, когато дълго сме се опитвали да бъдем по-лесни за общуване.
Зад привидното "на мен и така ми е добре" понякога стои едно съвсем различно изречение, което не сме готови да произнесем: "Аз искам нещо повече, но ме е страх да разбера дали и ти го искаш." Тогава нехайството се превръща в защита. Ако не покажеш колко силно желаеш нещо, няма да се поставиш в положение да получиш открит отказ. Ако кажеш, че си добре и така, запазваш усещането, че контролираш ситуацията, а ако се пошегуваш, смениш темата или се направиш, че не си разбрала, няма да се наложи да застанеш открито зад собственото си желание. Само че тази защита има цена, защото човекът срещу теб не живее в мислите ти и няма откъде да знае, че зад думите "добре ми е" стои едно неизказано "искам".
Хората разполагат преди всичко с онова, което им показваме. Ако години наред казваш, че определена ситуация те устройва, човекът срещу теб има основание да приеме думите ти за истина. Ако поемаш повече отговорности, отколкото предполага мястото ти, но приемаш това без разговор, постепенно тази конструкция започва да изглежда нормална и за двете страни. Ако рядко казваш какво искаш, другите започват да вземат решения според собствените си предположения за теб. И един ден можеш да се окажеш пред болезнения въпрос защо хората не ти дават мястото, което усещаш като свое, без дотогава да си се запитала дали някога ясно си им показала, че го искаш.
Това не означава да поемеш върху себе си отговорността за решенията на другите. Никой от нас не управлява избора на човека срещу себе си и няма начин да гарантира, че когато назове желанието си, ще получи желания отговор. Другият има право да не иска същото, да не е готов за него или да вижда отношенията по различен начин. Нашата отговорност е друга: да не караме другия да общува с версия на нас, която сме създали от страх да не бъдем отхвърлени. Когато казваме "не ми е важно", въпреки че ни е важно, ние не даваме свобода на другия, а му даваме невярна информация, върху която той изгражда собственото си поведение.
Тук започва една различна представа за силата. Тя няма общо с надделяването, повишаването на тон или необходимостта винаги да получиш своето. Силата е да не се представяш за по-малка, отколкото си, само защото така отношенията изглеждат по-лесни. Ако разбираш какво се случва, няма нужда да се правиш, че не разбираш. Ако нещо има значение за теб, не е необходимо да играеш нехайство, а ако искаш нещо, можеш да го назовеш, без това да се превръща в изискване към другия. Ако предложеното ти място не съответства на онова, което даваш, имаш право да го кажеш, а ако нещо те наранява, не си длъжна веднага да го превърнеш в шега, за да стане разговорът по-удобен за всички останали.
Можеш да останеш мека и едновременно с това да бъдеш пределно ясна за себе си. Можеш да говориш спокойно и да оставиш човека срещу теб свободен да избере, без предварително да заличаваш собственото си желание. Защото има огромна разлика между "трябва да направиш това, защото аз го искам" и "аз искам това и искам да знам какво искаш ти". В първото другият трябва да се подчини или да се защити, докато във второто двама души най-после получават възможност да се срещнат такива, каквито са, вместо всеки да разговаря с предположенията си за другия.
Може би с годините задачата ни не е да ставаме все по-тихи, по-удобни и по-незабележими, а да се научим да казваме важните неща без острота и без необходимост да победим. Да запазим мекотата си, без да ставаме неопределени, да останем спокойни, без да играем безразличие, и да обичаме някого, без заради тази любов да скриваме от него какво искаме от собствения си живот. Другият има право да отговори различно от онова, което сме се надявали да чуем, но ние имаме същото право да бъдем видени такива, каквито сме.
И точно когато ти идва да кажеш "все ми е едно", "на мен и така ми е добре" или да се пошегуваш с нещо, което всъщност те засяга, си струва да спреш за момент и да си зададеш един въпрос: "Ако сега не се пазех от отказ, какво щях да кажа?" Понякога отговорът няма да е удобен, нито за теб, нито за човека срещу теб, но поне ще бъде твой. А оттам започва не връщането към старата острота, а нещо далеч по-зряло: способността да заемаш собственото си място спокойно.
Пространство, в което човек се чувства чут, разбран и достатъчно спокоен, за да открие собствените си отговори.
© Калина Митева • Методът Халия • Авторски консултативен подход




















