Понякога човек стига до момент, в който усеща умора не само в тялото, а и в душата си, защото колкото и да се опитва да продължава напред, нещо вътре в него все остава недоизживяно, недоизказано и недокоснато. И тогава започва да бяга. От разговори, от чувства, от спомени, от хора, от тишина, а понякога и от самия себе си. Страхува се да се върне към онова, което го е наранило, защото вярва, че ако го отвори отново, болката ще стане още по-силна. Само че животът има странен начин да ни връща точно там, откъдето сме се опитвали да избягаме, докато не разберем нещо важно.

Най-често ни лекува точно това, от което бягаме.

Понякога човек бяга не от самото събитие, а от чувството, което то оставя след себе си, защото е по-лесно да кажеш „няма значение“, отколкото да признаеш колко дълбоко си бил наранен, по-лесно е да се преструваш на силен, отколкото да седнеш насаме със собствената си болка, и по-лесно е да заглушиш сърцето си с работа, шум, хора и постоянна заетост, отколкото да чуеш какво се опитва да ти каже.

Мария например години наред избягвала да остава сама. След тежка раздяла тя непрекъснато била сред хора, постоянно си намирала ангажименти, връзки, срещи и шум около себе си, защото тишината я плашела. В тишината започвала да усеща самотата, разочарованието и болката от това, че някога е обичала човек, който я е накарал да се чувства недостатъчна. И колкото повече бягала от тези чувства, толкова по-изморена и тревожна ставала. Един ден останала сама за няколко дни, без шум, без разсейване, без опити да запълва празнотата, и точно тогава за първи път си позволила да признае колко много е потискала. Плакала. Писала. Говорила със себе си честно. И именно в тази тишина, от която толкова дълго бягала, започнало истинското ѝ изцеление.

Защото потиснатото не изчезва. То остава в нас и започва да говори чрез тревожност, страхове, напрежение, изблици, умора и повтарящи се ситуации. Психиката ни непрекъснато ни връща към онова, което отказваме да почувстваме, не за да ни накаже, а за да ни излекува.

Често бягаме от разговор, който би ни освободил. От прошка, която би ни успокоила. От самота, в която бихме чули себе си. От любов, защото някога сме били наранени. От промяна, защото старото боли познато, а новото плаши. Но човек започва да се лекува в момента, в който спре да се преструва, че е добре, и си позволи да почувства истински това, което носи в себе си.

И може би именно това е най-трудният урок в живота, че изцелението рядко стои в удобното, лесното и познатото. Понякога то стои точно зад вратата, която най-силно ни плаши да отворим. А когато най-после съберем смелост да минем през нея, разбираме, че не болката е искала да ни унищожи, а да ни върне обратно към самите нас.

🌿 Калина Митева - Халия 

Астропсихология • Символен анализ • Авторски консултативен подход 

Там, където въпросите намират своите решения и сложното се превръща в разбираемо и приложимо знание.