Тихо освобождаване

Винаги съм обичала мечтите да са ми повече, а вещите по-малко. Не защото не ценя красивото или удобното, а защото някъде дълбоко в мен винаги е живяло усещането, че прекаленото притежание започва да тежи, да изисква внимание и грижа, които всъщност бих искала да запазя за нещо по-живо - за движение, за идеи, за бъдеще.

През последните пет години, почти неусетно, съм натрупала много вещи. Не от лакомия и не от суета, а от онова тихо "може да потрябва", "жалко е да го изхвърля", "това ми напомня за…". Вещите влизат в живота кротко, без да шумят, без да искат нищо в началото. Просто остават. И с времето се превръщат във фон. После в товар. После в нещо, което присъства дори когато не го забелязваш.

Интересното е, че докато вещите се увеличаваха, мечтите ми не намаляха. Напротив те си останаха същите. Живи, любопитни, неспокойни, винаги една идея по-напред от мястото, на което се намирах. Нито една мечта не се отказа, защото гардеробът е по-пълен или шкафовете са заети. Но започнах да усещам нещо друго, че пространството около мен не им помага да дишат.

С времето забелязах и още нещо. Някои предмети носят със себе си усещане, което не е мое, нещо като чуждо присъствие, което остава, дори когато поводът отдавна е минал. Когато се разделя с такива неща, не усещам липса, а освобождаване, сякаш от живота ми си тръгва енергия, която не ми е по мярка. И почти винаги след това всичко започва да тече по-леко, по-тихо и по-естествено.

Когато започнах да разчиствам, не го направих с план, списък или амбиция. Просто дойде моментът. Една празна кутия. Няколко дрехи, които не съм носила. Неща, които са били "някога", но отдавна не са "сега". И с всяко изхвърлено нещо усещането беше едно и също - не загуба, а лекота. Сякаш не изхвърлях предмети, а напрежение, отложени решения, стари версии на себе си.

Разчистването на пространството се оказа много по-малко за вещите и много повече за мен. За начина, по който се движа у дома, за дишането ми, за тишината, която се появи между стените. Нищо драматично. Просто повече въздух. И едно тихо, приятно усещане, че не съм заобиколена от миналото си, а от място, което може да поеме.

Мечтите ми все още са повече от вещите. И така ми харесва. Защото мечтите не искат рафтове, не събират прах и не тежат. Те искат пространство -  вътрешно и външно. И колкото по-малко излишно има около мен, толкова по-ясно ги чувам.

Може би не става дума за минимализъм, правила или крайности. Може би става дума за честност, към това кое е живо в живота ни и кое просто е останало. И когато си позволиш да освободиш място, не губиш нищо ценно. Напротив - печелиш усещането, че отново си в движение, а не заобиколена от спрели неща.

                         🌿 Калина Митева - Халия 

      Астропсихология • Символен анализ • Авторски консултативен подход 

Там, където въпросите намират своите решения и сложното се превръща в разбираемо и приложимо знание.