Там където ме болеше, днес цъфти

Като стар войник, който още носи каска в мирно време или когато старите рани реагират на нови ситуации

Понякога се случва нещо съвсем дребно - една фраза, едно обяснение, едно малко несъответствие и вътре в мен мигновено се включва онзи специфичен вътрешен сигнал, който казва, че нещо не звучи съвсем точно, въпреки че ситуацията сама по себе си не е нито заплашителна, нито тежка, нито изисква толкова силна реакция. С течение на годините започнах да разпознавам, че подобни моменти нямат почти нищо общо с настоящето, а са отражение на миналото, защото човек реагира не само на реалния жест или думите, които чува, а и на спомените, които тялото пази, на отпечатъците от предишни преживявания, които се събудят само от най-лекото усещане за несъвпадение.

Всеки, който е преминал през разочарования, измами, двойни игри, премълчани истини или внезапни удари, развива в себе си онзи фин и почти невидим механизъм за самосъхранение, който улавя минимални промени в тона, неочаквани паузи, леки отклонения от обичайното поведение или дребни логически празнини; този механизъм се оформя бавно, но се вгражда дълбоко и в един момент започва да напомня на стар войник, който дълго е бил на фронта и продължава да носи каската си по навик, дори когато отдавна живее в мирно време. Тялото помни много преди умът да осъзнае; помни не само болката, но и тактиката, с която е оцеляло; помни какво е било нужно, за да се предпазиш, и продължава да го прави дори когато истинската опасност вече не съществува.

Затова понякога реагирам остро на нещо, което не е остро; стягам се заради думи, които не са заплаха; напрягам се при ситуации, които нямат нищо общо с минали истории, а просто активират стар модел на интерпретация. Не защото човекът отсреща има лоши намерения, не защото ситуацията е съмнителна по същество, а защото моят вътрешен войник още не е свалил каската. И ако навремето тази каска е била нужна, днес тя просто е навик - навик на нервната система, а не на сърцето.

С времето започнах да забелязвам, че много хора не споделят определени свои напрежения не защото крият нещо съществено, а защото не искат да изглеждат слаби, уязвими или неподготвени. И аз самата съм правела това, когато съм се борила с трудности, когато е имало натиск, срокове, критика или грешки, съм избирала по-удобни обяснения, вместо да разкривам истинските причини, само за да запазя образа на човек, който се справя. Разбрах, че никой не го прави с лошо; прави го, защото човешкото достойнство понякога е по-крехко от истината, а нуждата да запазиш вътрешната си опора е по-силна от нуждата да се обясняваш честно в момента.

И точно това ме научи да виждам разликата между реална опасност и стар автоматизъм. Не всяка неясна фраза е знак; не всяка дребна нелогичност е предупреждение; не всяка реакция в човека отсреща е отражение на моето минало. Понякога човекът преживява нещо свое, което няма нищо общо с мен; понякога неговата тишина е собствена защита, не скриване; понякога просто не е готов да говори. И когато аз реагирам прекалено бързо, вече знам, че реакцията е от миналото, а не от настоящето.

Това осъзнаване носи свобода – свободата да чуя какво се случва вътре в мен, без да превръщам вътрешния сигнал в история, която не съществува; свободата да разпозная кога реагирам на човека пред мен… и кога реагирам на спомен, който няма място в днешния ден; свободата да позволя на нервната си система да живее в мирно време, без да търси битки, които не съществуват.

И така каската постепенно става по-лека; старият войник започва да се отпуска; новият човек в мен започва да живее в ритъма на настоящето, а не в ехо от миналото. Това е моментът, в който истински разбирам, че не всяка рана трябва да управлява днешния ден и че мога да живея без да очаквам опасността, само защото някога я е имало.

🌿 Калина Митева - Халия 

Астропсихология • Символен анализ • Авторски консултативен подход 

Там, където въпросите намират своите решения и сложното се превръща в разбираемо и приложимо знание