Когато проходиш, първото, което захвърляш, е патерицата.
Понякога в живота ти влиза човек не като приятел, а като онзи глас, който ти прошепва посока, когато сам не знаеш накъде. Като рамо, на което да се облегнеш временно. Като структура, която държи нещо да не се срути. Наричаме ги по всякакви начини – сътрудник, дори просто „онзи човек“. Но в един по-дълбок смисъл – това е патерицата. Онзи временен носещ елемент, който крепи, докато проходиш.
Докато си на дъното, тази патерица изглежда незаменима. Държиш се за нея. Уповаваш ѝ се. Понякога дори не осъзнаваш, че се превръща в повече от логистика – става ориентир. Но щом започнеш да се надигаш, да се възвръщаш към себе си, нещо се случва: патерицата започва да ти тежи. Вече не ти трябва. Дори те дразни. И без дори да го осъзнаеш, започваш да ѝ приписваш чужда роля. Като че ли тя вече е изиграла всичко, което може, и трябва да си тръгне.
Има хора, които задържаме, защото са наши. Има и хора, които освобождаваме, защото са били нещо нужно по пътя, но вече не са част от пейзажа. В това няма вина. Но има болка, ако не се назове истината.
Истината е, че в нечий живот може да си само опора, когато всичко се клати. И когато то се стабилизира – да бъдеш изместен. Не защото си сбъркал. А защото си си свършил работата.
Това не е провал. Това е урок по присъствие без притежание.
И ако някога си бил патерицата в нечия история, не се самосъжалявай. Това значи, че си помогнал на някого да се изправи. Да стъпи. Да тръгне.
И после да забрави. Но нека ти не забравяш: Ти не си патерица по същност.
Бил си такава по избор.
И колкото и да е тънка границата, с времето се учиш да я усещаш. Когато някой идва при теб само в момент на нужда, но не остава, когато се изправи, това е знак. Когато се чувстваш ценен само докато някой е в криза, но излишен щом стъпи на крака, това е още по-ясен знак.
Не е нужно да избухваш, да се доказваш, да си тръгваш с гръм. Достатъчно е да запомниш: Човекът, който те държи в уважаваща близост и когато е зле, и когато е силен, той те вижда. Останалите просто са те използвали като временна опора.
И следващия път, когато усетиш, че пак се протягаш да подпреш някого, задай си тихо въпроса: „Ще ме има ли в неговата история и когато проходи?“ Ако отговорът е „не“ - бъди внимателен. Дари опора, но не дарявай себе си.
Този текст е част от блога на Халия. Ако разпознаваш себе си в него - значи вече си проходил.
Няма коментари:
Публикуване на коментар