Имало едно време момиче, което не блестяло заради украшенията по дрехите си, нито заради думите, които другите му казвали. То блестяло по един особен, тих начин - като светлина, която идва отвътре, от онези места в човека, които никой не може да му вземе, защото са изработени през смелост, през честност и през решението да остане добро, дори когато светът около него се е объркал.
Момичето не носело името „златно“, защото било безгрешно, а защото всичко, което минавало през ръцете и през сърцето му, се избистряло - болките ставали кръстопъти, загубите ставали сила, грешките ставаха посока, а страховете се превръщаха в дом. Това било дарът на нейния Сатурн в Рак - умението да превръща всяка трудност в място, където става по-мъдра, по-мека, а не по-твърда.
Но имало нещо още по-особено. В гърдите ѝ живеела една Луна - Лъвска, смела, пламтяща, която искала не просто да бъде видяна, а да бъде разбрана. Тази Луна я карала да ходи през живота с достойнство, с топлина, с онова широко сърце, което помни доброто, но и усеща лъжата от километри. Хората често казвали, че момичето "свети" - и това не било метафора, а истина, защото който се доближавал достатъчно до нея, усещал топлина, която не се учи, а се ражда.
А в ума си тя носела едно Слънце в Дева, прецизно, будно, което ѝ давало да вижда дребното, фините нюанси, скритите мотиви, тънките движения на човешката душа. Била наблюдателна до болка, но не критична към света, а критична била към себе си, защото вярвала, че светлината, която носи, трябва да бъде чиста. Така Слънцето ѝ я правело разумна, подредена, изчистена, способна да различава истината от илюзията.
И когато трите се събирали в нейната вътрешна стая - Слънцето, Луната и Сатурн, тя се превръщала в жена, която не просто върви по своя път, а го осветява.
Жена, която познава тежестите си, но не се предава.
Жена, която знае стойността си, но не я крещи.
Жена, която може да влезе в тъмното на друг човек и без да го плаши, да му покаже къде е неговата собствена врата към светлината.
Така момичето станало Златното момиче, не защото светът я нарекъл така, а защото самият живот започнал да се променя около нея.
Където тя стъпвала, невидимото ставало видимо, обърканото ставало подредено, а чуждите страхове като че ли губели силата си. Тя не правела това чрез магия, а чрез присъствие - онзи тих, непоколебим, човешки вид присъствие, което променя другите не защото ги поправя, а защото им напомня кои са.
И оттогава, за всеки, който я срещал, тя оставаше просто това -
жената, която е минала през своите изпитания като през вода,
жената, която е запазила сърцето си топло,
жената, която носи светлина в кости, в глас, в поглед.
Златното момиче. Но вече пораснало.
🌿 Калина Митева - Халия
Астропсихология • Символен анализ • Авторски консултативен подход
Там, където въпросите намират своите решения и сложното се превръща в разбираемо и приложимо знание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.