Искам да поплача. Да оставя сълзите да текат – тихо, без да ги спирам. Да изтекат заедно с всичко, което тежи. Да се отлее болката. Да се оттече мъката. И след тях да остане пространство – за дъх, за лекота, за ново начало.
Питам се – дали сълзите измиват душата?
Как се къпе душата, когато усещаш, че е уморена?
Аз не искам тази душа – тази, която се разплаква от спомен, от песен, от няколко думи. Искам душа, която не я боли. Или поне такава, която е претръпнала – да не се разлива при всяка капчица емоция.
Но колкото и да си повтарям, че далеч от очите значи далеч от сърцето… не минава. Не отмина. И още не отминава.
Искам душа, която е малко по-послушна. Да плаче само когато наистина трябва. Когато ѝ разреша. Не така – без покана, без повод, само защото нещо напомни. Не искам да ѝ се моля да спре.
А тя си мисли, че като ми напомня какво съм загубила, ще тръгна да го търся. Че ще се върна. Че ще искам отново.
А аз знам – щом нещо не се е случило, значи не е било за мен.
И това ми е ясно.
Само не знам как да го обясня на сълзите си.
Дайте ми друга болка. Друга причина. Друг спомен. Само не тази. Тази е тежка. Тази е дълбока. Тази боли повече, отколкото искам да призная.
Но когато я признах, болката разбра и си тръгна от мен!
Калина Митева | Консултант по астрологичен и символен анализ
Халия е гласът, който те подкрепя да вървиш с вътрешна сила – дори когато пътят не е лесен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар